Отричането
на науката е псевдонаука
Масимо
Пиглючи
Skeptical Inquirer, Vol. 46, No. 1 – January/February 2022
С тази нова рубрика имаме удоволствието да посрещнем
отново на страниците ни уважавания колега, философа и еволюционен биолог Масимо
Пиглючи. Първата му рубрика в SI, " Да мислим за науката", се водеше
в продължение на дванадесет години от 2002 до 2015 г. Тази нова рубрика ще
разглежда скептицизма от гледна точка на философията на науката.
- Редакторите
През последните
години терминът „псевдонаука“
е обект на засилен интерес от страна на философите на науката. Това е така не
само защото т.нар. проблем за демаркацията - въпросът какво отличава науката от
псевдонауката - по своята същност е интересен за философите и епистемолозите.
Също така, защото псевдонауката е от значение, както в случая с все по-ясните
негативни лични и обществени последици от, например, отричането на ваксините и
климатичните промени.
Но дали отричането
е същото като псевдонауката? Какво общо имат хората, които отхвърлят идеята за
еволюцията, например, с хората, които прокарват хомеопатични „лекарства“? Моят колега Свен
Ове Хансон от Кралския технологичен институт в Стокхолм е написал проницателна
статия по този въпрос (Hansson 2017). [Хансон също така написа и статията „Скритата връзка
между академичните релативисти и отричането на науката“
в SKEPTICAL INQUIRER в изданието от септември/октомври 2021 г.- бел. ред.].
Хансон започва с разграничаване на два вида лоши епистемични практики, които
попадат под по-широкия чадър на псевдонауката: отричане на науката и
популяризиране на псевдотеории. Първата включва отричането на еволюцията,
изменението на климата, ефикасността на ваксините и др. Втората е свързана с
хомеопатията, астрологията, теориите за древните астронавти и т.н.
В предишна статия
Хансон предлага дадено твърдение да се счита за псевдонаучно, ако отговаря на
три критерия: 1) отнася се до въпрос, който попада в сферата на науката в широк
смисъл; 2) толкова е ненадеждно, че не може да му се вярва; и 3) поддръжниците
му активно се опитват да създадат впечатлението, че твърдението е изключително
надеждно в собствената си област.
Нека вземем по
един пример за отричане и популяризиране на псевдотеория, за да видим как те
отговарят на трите критерия. Отричането на еволюцията се отнася до областта на
биологичната история и вариации, която очевидно е в компетенциите на науката
биология. То е недостоверно, защото се основава на сериозно погрешно тълкуване
на доказателствата, както когато креационистите твърдят, че Големият каньон се
е образувал по време на един световен потоп. И все пак креационистите
настояват, че не само правят солидна наука, но и че такава „наука“ трябва да се
преподава в държавните училища.
Да разгледаме сега
астрологията като пример за популяризиране на псевдотеория. Лесно е да се види
как тя също отговаря на трите критерия на Хансон. Астролозите се интересуват от
област, която правилно принадлежи на науката - в този случай психологията, а не
астрономията, както често се твърди, защото астрологията има отношение към
причините за човешкото поведение, а не към небесната механика или физика.
Твърденията на астролозите многократно са показвали, че са крайно ненадеждни,
например в известната статия, публикувана от Шон Карлсон (1985 г.) в Nature.
[За обобщение на статията вж. News and Comment, „Двойно
сляп тест на астрологията избягва пристрастия, но все пак опровергава
астрологичната хипотеза“ в SKEPTICAL INQUIRER от пролетта на
1986 г., стр. 194-196.) А астролозите със сигурност се представят като автори
на надеждни твърдения в избраната от тях област.
Обърнете внимание,
че двете категории псевдонаука, определени от Хансон, не са взаимно изключващи
се и всъщност трябва да се разглеждат като крайни точки в един континуум.
Понякога един и същи набор от твърдения е едновременно пример за отричане и за
насърчаване на псевдотеория. Креационистите едновременно отричат научната
теория на еволюцията и популяризират собствените си псевдотеории, сякаш са
научно обосновани.
От известно време
философите на науката признават, че съществуват два концептуално различни, но
преплетени аспекта както на науката, така и на псевдонауката. Нека ги наречем
епистемичен и социологически аспект. Науката е социална дейност, но не в
наивния смисъл на социалното конструиране, а в очевидно неоспоримия смисъл, че
тя е човешко начинание, характеризиращо се с приети практики (рецензиране,
агенции за отпускане на средства, публикации и т.н.) и властови структури
(ментор-студент, старши-младши колеги, администратор-изследовател и т.н.). Но
науката очевидно е и епистемична дейност, което означава, че тя има за цел
надеждно да открие неща за света.
Хансон използва
същия двоен подход, за да характеризира по-добре псевдонауката. Нека започнем с
епистемичния аспект, където откриваме четири вида повтарящи се епистемични
недостатъци, така да се каже, в практиката на псевдонауката. Първият от тях е
cherry-picking1 . Например отрицателите на
общата теория на относителността (о, да, и това съществува!) са публикували
списък с предполагаеми контрапримери за теорията в Conservapedia,
консервативния „еквивалент“
на Wikipedia. Макар че много от тези аномалии всъщност са напълно обясними от
съвременните физици, списъкът напълно игнорира огромните положителни
доказателства за теорията, които постоянно и впечатляващо се натрупват през
последното столетие.
Втори епистемичен
недостатък, характерен за псевдонауката, е пренебрегването на противоположна
или опровергаваща информация. Гореспоменатите отрицатели на общата теория на
относителността например продължават да се придържат към дорелативистката
физика, въпреки че тя е изоставена от физическата общност като цяло. Например
те изтъкват предложението на швейцарския физик Жорж-Луи Льо Саж, който през XIX
в. предполага, че гравитацията е резултат от колективния натиск, упражняван
върху телата от голям брой малки невидими частици. Както отбелязва Хансон, това
може да е било правдоподобно, когато Льо Саж е бил жив, но вече не е така.
Единствената причина, поради която отричащите общата теория на относителността
продължават да го припомнят, е предварителното заключение, което те отчаяно
искат да защитят.
Третият
епистемичен недостатък се състои в честото фабрикуване на фалшиви противоречия
от страна на пропагандаторите на псевдонауката. Отричащите ваксините често се
позовават на случайни несъгласни с тях мнения в общността на медицинските
изследователи, за да създадат представа за спор, който всъщност не съществува, но
който им служи за целите на насаждането на съмнения сред широката общественост.
Последният
епистемичен недостатък се отнася до използването на това, което Хансон нарича „девиантни“ критерии за
оценка от поддръжниците на псевдонаучни схващания. Мислете за това като за
вдигане на летвата по такъв начин, че да направите невъзможно за отсрещната
страна да изпълни вашите критерии за съгласие с дадена теория. Например
креационистите често изискват експериментални доказателства не само за
видообразуването (т.е. за образуването на нови видове), но и за произхода на
цели класове живи организми. Видообразуването е постижимо в лабораторни
условия, макар и рядко. Но еволюцията, да речем, на бозайниците от рибен
прародител може да бъде само косвено предположена въз основа на фосилните
записи. Да се иска пряко доказателство за това е или неискрено, или крайно
невежо.
Нека сега накратко
се спра на социологическия аспект на псевдонауката, който е също толкова
открит, колкото и епистемичният. Тук подробното изследване на Хансон стига до
цели десет релевантни социологически признака на псевдонауката, но за целите на
илюстрацията ще се съсредоточа върху една подгрупа. Липсата на експертни
познания е един от тези белези. Докато научната общност е съставена от често
високоспециализирани експерти, експертизата е изключително рядка в
псевдонаучните общности. Помислете например за онези петиции, в които са
изброени голям брой „учени“,
които се противопоставят на идеята за изменението на климата или ваксините. Не
е изненадващо, че подобни списъци се оказват съставени от хора, които се смятат
за учени въз основа на това, че имат бакалавърска степен по природни науки, или
може би са професионални лекари, да речем зъболекари, въпреки че разглежданият
въпрос се отнася до атмосферната физика или имунологията – области, в които
зъболекарите очевидно не са експерти.
Привържениците на
псевдонауката също така са необичайно склонни да вярват в теории на
конспирацията. Както пише Хансон, отрицателите на климатичните промени смятат,
че проблемът е световен либерален заговор; креационистите виждат неморални
атеисти на всеки ъгъл и във всяка лаборатория; а в отрицанието на общата теория
на относителността през 20-те и 30-те години на ХХ век естествено доминира
антисемитизмът.
Освен това
псевдоучените са склонни да се обръщат директно към обществеността,
заобикаляйки рецензиите и другите форми на експертна проверка. Те правят това
под предлог, че защитават демокрацията и свободата. Но когато се нуждаят, да
речем, от финансов съвет или от поправка на колата си, те – достатъчно разумно –
се обръщат към подходящ експерт, а демокрацията и свободата да бъдат проклети.
Допълнителна
повтаряща се социологическа характеристика на псевдонаучните групи е, че те са
склонни да отправят язвителни лични нападки срещу учените. Например Алберт
Айнщайн е бил подложен на такъв антисемитизъм, че след като напуска страната,
смята, че не е безопасно да посещава Германия. Съвременни учени, които са
говорили публично за изменението на климата или ваксините, също са се оказали в
подобно затруднение.
Така че при
внимателно разглеждане терминът „псевдонаука“ се отнася до непрекъснат спектър от дейности, които
се простират от отричането до популяризирането на псевдотеории. Псевдонаучните
твърдения страдат от разпознаваеми епистемични проблеми (чери-пикинг,
пренебрегване на опровергаваща информация и т.н.), докато псевдонаучните
общности показват няколко разпознаваеми социологически маркера (липса на опит,
склонност към конспиративни теории и т.н.). Разбира се, отделни учени също
могат да бъдат уличени в чери-пикинг или отказ от разглеждане на доказателства,
които са в ущърб на предпочитаната от тях теория. Но това, което отличава
науката, е, че като общност тези пороци като цяло се държат под контрол. Ето
защо нито науката, нито псевдонауката не могат да бъдат разбрани от гледна
точка на отделни твърдения или отделни представители. Те могат да бъдат
разбрани едва след като разширим анализа си до общностно ниво.
Коментари
Публикуване на коментар