Как
да говорим с отрицателите на науката
Масимо
Пиглючи
Skeptical Inquirer, Vol. 46, No. 2 – March/April 2022
В общността на
скептиците се разпространява вредното убеждение, че е загуба на време да се
говори с отрицатели на науката, така че усилията ни е по-добре да се
изразходват, ама за какво точно? Бил съм на много конференции на скептици, на
които всички си говорим помежду си и се потупваме по гърба, признавайки колко
умно знаем как да развенчаем най-новите глупости на Гуинет Полтроу.
Междувременно Полтроу продължава да се къса смях.
Основна причина,
изтъквана от някои скептици, за това защо е загуба на време да говорим с тази,
която би трябвало да е основната ни целева аудитория, е емпиричното откритие,
известно като ефект на обратния удар. Това е предполагаемото явление, при което
ако на хора, които са твърдо убедени в дадена идея, се представят
противоположни доказателства, те ще се задълбочат още повече. По този начин
плачевният резултат от дейности като проверката на фактите всъщност е да се
затвърдят самите убеждения, които ние, скептиците, се опитваме да подкопаем.
Само че, както
моят колега Лий Макинтайър от Центъра по философия и история на науката към
Бостънския университет посочи в една поучителна статия в Nature (McIntyre 2021), оригиналното изследване, публикувано през
2010 г., което „демонстрира“
ефекта на обратния удар, се оказа невъзпроизводимо (точно както около
половината от изследванията в психологията като цяло; вж. Weir 2015). Опа.
Брендън Нихан от
колежа „Дартмут“ е провел
споменатото от Макинтайър изследване, което показва, че медиите са се
нахвърлили върху ефекта на обратния удар, изопачили са първоначалните резултати
и са разпространили идеята, че той е много по-силен и общоприложим, отколкото
дори първоначалните автори са предполагали (Nyhan 2021). Всъщност Нихан документира, че коригиращата информация отчасти
противодейства на неточността на убежденията. Проблемът, оказва се, е друг:
ефектът от проверката на фактите не е траен и не изглежда да е кумулативен.
Защо? Защото те се размиват или започват да се разпадат в резултат на активна
дезинформация, чийто източник са политическите лидери и медиите.
Това означава, че
нашата загриженост като скептици не бива да бъде свързана с предполагаемия
ефект на обратния удар, а по-скоро с авторите на изопачени разкази и
разпространителите на неточни убеждения. Нихан пише:
Най-добрият подход е да се прекъсне формирането на
връзки между групови идентичности и неверни твърдения и да се намали потокът от
сигнали, подсилващи тези твърдения, от страна на елитите и медиите. За целта е
необходимо да се премине от стратегия, насочена към предоставяне на информация
на обществеността, към такава, която отчита ролята на посредниците при
формирането и поддържането на системи от убеждения.
Макинтайър прави
още едно основано на доказателства предложение за скептиците: да преминат от
опровергаване на съдържанието към техники. Опровергаването на съдържанието е
форма на аргументация, която е позната на всички ни: при дадено твърдение, да
речем, че хомеопатичните „лекарства“ действат, ние използваме няколко факта от химията и
биологията, за да докажем, че не, те не действат. Съществуват доказателства, че
това може да работи, но се изисква известна степен на технически познания от
страна на скептика и, вероятно, от страна на нашата аудитория.
За разлика от тях техниката на опровержението се фокусира върху по-общи
принципи, като предизвиква вярващите да обяснят защо смятат, че нещо е така.
Причината, поради която това е по-лесно, е, че отричащите науката са склонни да
разчитат на малък набор от техники, които лесно се оспорват: подбиране на
доказателства, конспиративни теории, фалшиви експерти и настояване, че науката
трябва да дава неизменни и пълни отговори. Всъщност да се накарат хората да се
замислят върху епистемичните си практики вероятно е много по-важно и
широкообхватно, отколкото да се накарат да се замислят върху отделни твърдения,
тъй като практиките се прилагат повсеместно, без значение какво е твърдението.
Макинтайър цитира Филип Шмид и Корнелия Беч от Университета в Ерфурт
(Германия), които са провели серия от експерименти, за да определят кои
стратегии са ефективни при опровергаването на научния негативизъм (Schmid and
Betsch 2019). Първата констатация е, че липсата на отговор на твърденията на
отрицателите има отрицателно въздействие върху поведението, което подкрепяме,
като например да се ваксинираме. За разлика от това, както предоставянето на
факти (опровергаване на съдържанието), така и разобличаването на реторичните
ходове на отрицателите (техника на опровергаването) имат положителен ефект.
Интересно е, че Шмид и Беч не откриват доказателства за ефект на обратния удар,
както и доказателства, че сложните стратегии за опровергаване са по-ефективни
от простите. Очевидно това, което е необходимо, е клин, който да накара
отричащите да не са сигурни в основата на своите убеждения. Авторите
заключават: „Тъй като отричащите науката използват една и съща реторика в
различни области, разкриването на техните реторични техники е ефективно и
икономично допълнение към инструментариума на защитниците“. Това не е ракетна
наука, хора!
Ето още един
основан на доказателства съвет от Макинтайър: слушайте повече, отколкото да
говорите. Той ни препраща към Томас Лемeтър и сътрудниците му от Центъра за
изследвания на Университетския център в Шербрук (Квебек, Канада), които са
анализирали въздействието на двадесетминутна сесия, по време на която са
изслушали притесненията на родителите и са предоставили основна информация за
ваксините, върху последващото решение на родителите да ваксинират новородените
си (Lemaitre et al. 2019). Децата от експерименталната група (чиито родители са
били включени в сесията) са имали 9% по-голям шанс да достигнат до пълен
ваксинационен статус между три и двадесет и четири месеца в сравнение с децата от
контролната група (без двадесетминутна сесия). Деветте процента може да не
изглеждат много, но те не само са достатъчни, за да спасят значителен брой
животи, но и са резултат от една кратка среща. Вероятно повторните процедури
биха довели до повишаване на процента.
Макинтайър дори
направи нещо, което, обзалагам се, малко скептици са правили някога: той отиде
на конференция на плоскоземците, не за да се подиграва с тези хора, а за да ги
въвлече в разговор в сократовски стил. Вместо да отправя саркастични забележки
и да изнася лекции за това колко глупав и необоснован е плоскоземният подход,
Макинтайър попита събеседниците си какви доказателства биха могли да променят
мнението им. Когато те отговаряха нещо от рода на: „Ами,
трябва ми доказателство“, той се връщаше и ги питаше защо
точно наличните в момента доказателства са счетени за недостатъчни. Той също
така ги пита защо се доверяват на източниците, на които са склонни да разчитат.
И така нататък.
Успял ли е да
убеди плоскоземците? Разбира се, че не. От друга страна, хората рядко променят
мнението си за нещо, което ги вълнува дълбоко и за което са инвестирали
значителна част от времето си. Но той се научи как да ги изслушва, показвайки
им, че скептикът може да бъде човек, с когото може да се разговаря със знание и
уважение. Кой знае колко от тези хора, може би за първи път в живота си, са се
прибрали у дома и най-накрая са започнали да се съмняват в собствените си
уверености.
Разбира се, не е
необходимо да посещавате конференции за плоската земя, за да практикувате
скептицизъм на терен. Можете да разговаряте със съседи, приятели и роднини или
да участвате като доброволци в местни събития във вашата общност, особено в
училищата. Трикът отново не е в това да изнасяте лекция, която да внушава
усещането за всезнаещ мъдрец, а по-скоро да участвате в сократически диалог с
другите. Стоическият философ Зенон от Китион казва, че причината да имаме две
уши и една уста е, че трябва да слушаме два пъти по-дълго, отколкото да
говорим. Като разказ за еволюцията на нашите сетивни органи идеята на Зенон е
неуместна. Но като съвет как да взаимодействаме конструктивно с другите, тя е
златна.
Между другото,
Макинтайър е написал цяла книга, базирана на сократовите му разговори: „Как да разговаряме с отрицател на науката: Разговори с
плоскоземци, отрицатели на климата и други, които не се подчиняват на разума“ (MIT Press, 2021 г.). Тя би била ценна част от
библиотеката ви със скептични книги.
Препратки:
1.
Lemaitre, Thomas, et al. 2019. Impact of a vaccination promotion
intervention using motivational interview techniques on long-term vaccine
coverage: The PromoVac strategy. Human Vaccines & Immunotherapeutics 15(3):
732–739. Available online at
https://www.tandfonline.com/doi/full/10.1080/21645515.2018.1549451.
2.
McIntyre, Lee. 2021. Talking to science deniers and
sceptics is not hopeless. Nature 5 (August). Available online at https://www.nature.com/articles/d41586-021-02152-y.
3.
Nyhan, Brendan. 2021. Why the backfire effect does not
explain the durability of political misperceptions. Proceedings of the National
Academy of Sciences 118(15). Available online at https://www.pnas.org/content/118/15/e1912440117.
4.
Schmid, Philipp, and Cornelia Betsch. 2019. Effective
strategies for rebutting science denialism in public discussions. Nature Human
Behavior 3: 931–939. Available online at https://www.nature.com/articles/s41562-019-0632-4.
5.
Weir, Kirsten. 2015. A reproducibility crisis? The headlines
were hard to miss: Psychology, theyproclaimed, is in crisis. Monitor on
Psychology 46(9): 39. Available online at https://www.apa.org/monitor/2015/10/share-reproducibility
Коментари
Публикуване на коментар